ДВЕ! ... никой от вас шоколад няма да яде! - дежурната петъчна реплика на баща ми. Отваря вратата на детската и пита – колко сте – все едно не знае... Майка ми наднича зад рамото му и се усмихва. Ние с брат ми крещим от кеф, ясно е, че ще ядем шоколад, нали затова ни пита.
Не помня какъв е бил шоколада, аз сладко не обичам. Мислех до скоро, че и баща си не обичам. Е, не, добре де, че не ми е важен. Че съм се научила да се справям сама, че мога и без него. Че го има, но не ми е вече татко, който наднича в детската в петък след обяд. 18 години не е надничал, това е повече от половината ми живот. Толкова съм му била ядосана през тези 18 години. За какво? Че имаше сила да избере да направи това което иска. Да живее със спомена за „мечетата” които го гледат как си отива, да не ми казва истината, да ме лъже...
И да чака като станем големи – да разберем. Да разберем, но да нямаме сила да постъпим като него, да продължаваме не както искаме, а както трябва... Колко сила трябва да има за да направи това два пъти, да си тръгне два пъти, без да е чул, че съм му простила, без да поиска да му простя. Без нищо да поиска.
Няма коментари:
Публикуване на коментар