М: - прибра ли се?
А: - прибрах се... ти какво правиш? стягаш ли куфара вече :)
М: - още не, от утре започвам, сега само мятам в един сак, разни неща, които си мисля, че ще ми трябват...
А: - забелязала ли си колко неща мъкнем, неща, които изобщо не са ни необходими...
М: - това се опитвам да избегна...
А: - обикновено ги слагаме и после ги връщаме, сгънати, така както са били приготвени... вземаме ги за "всеки случай" само дето тоя случай все не идва, пък уж бил всеки :) последния път взех най-малката възможна чанта, за да не нося излишни неща.. май това е начина :)
М ще напълни нейния куфар, ще излети, ще си свърши работата и ще се прибере... и съм сигурна, че когато го отвори пак ще намери нещо, което спокойно е можело да остане в София...
------------------
Тези неща не заемат мястото на други, нужни, не се питаме: това защо го взех, вместо онова? мислим, че ни трябват, въпреки, че спокойно можем да минем без тях 4,5 или дори 10 дни, а може би и цял живот?
------------------
Защо тогава в тоя куфар, който винаги влача, по улици, летища, гари, хотели, има поне две неща, които спокойно можех да оставя в къщи? онова червеното (никой не носи червено този сезон) и онова синьото (какво съм се лепнала за него, толкова е светло и така не ми отива), сивото и лилавото щяха да са ми достатъчни, та те СА ми достатъчни!
Вечното сиво - меко, топло, сигурно, класическо, никога няма да е прекалено, никога няма да е обикновено, винаги е на мястото си, винаги е готово за всички случаи...
Вълшебното лилаво - не мога без неговата магия, не искам без неговата сила, кралското усещане, което ми носи, унеса, който ме омайва, когато го допра до кожата си...
най-малката, възможна чанта, май това е начина... едно сиво - вечно и едно лилаво - вълшебно...
за какво ми беше този огромен куфар, който влача вече 32 години?
Няма коментари:
Публикуване на коментар