Тъмно, мълчаливо и влажно помещение.
Тъмно, мълчаливо, неизказано събуждане.
Събуждам се със тяло, натъртено, болящо и мозък, пищящ от страх.
Опитвам се да се огледам, но виждам само сиви прашни стени и ниша за врата, водеща към сумрачен и мръсен коридор.
И усещането.
Усещането че не съм сам, че тя е до мен, трепереща от студ и неизвестност, притисната в тялото ми.
Желанието.
Желанието да избягаме, като праисторически маймуни, от студената тъмна гора и да се скрием в пещерата си. Да се сгреем на огъня и да сме живи до утрото. Поне.
Ставаме и тръгваме плахо в сумрачния коридор, подминаваме редиците от мръснобели врати.
Не зная защо сме тук и накъде отиваме, не зная от какво бягаме, но усещам че и двамата сме смъртно уплашени.
Вратата.
Спираме пред една от вратите и натискам бравата. Отваря се и влизаме крадешком вътре.
Няма никой, стаята прилича много на жилище на сам човек, прибиращ се само за да поспи между два напрегнати работни дни, умерено разхвърляно и мръсно, празен хладилник. Гладни сме.
Поглеждам през прозореца, зимен следобед, наоколо много панелни блокове и поляни между тях, покрити с дълбок сняг. И хора.
Хората.
Някои се разхождат в снега, други, като застинали каменни статуи чакат нещо. Облечени са в странно пъстри за зимен следобед дрехи. Летни дрехи.
Има нещо неестествено в тях. Вглеждам се и виждам очите, красиви лимоненожълти очи зад вертикални цепки и устни със ужасяващо много зъби зад тях.
Спомена.
Тогава си спомням всичко, нападението, безкръвния космически удар, дълбокият сън с която обвиха Земята през първите 3 месеца и жестокия терор след това. Резерватите в екваториалните области където бяхме натикани и трябваше да се борим за живота си с лъвовете.
Затворническия самолет, който бе свален от ракета на съпротивата и бягството ни към близкия малък град, обезумели от студ и отчаяание.
Безумството.
Отварям прозореца, поглеждам надолу, десет метра до снега и заслизваме по перилата на терасите, следени от равнодушните очи на завоевателите. Нагазваме в снега боси и побягваме сред блоковете към края на градчето.
В сърцата ни бавно се възражда ужаса от годините робство, ужаса внушаван от нетрепкащите очи на пришълците и от абсолютното безстрастие с което ни залавят, убиват и осакатяват в изследвания .
Безстрастието с което живеят в нашите градове.
Бягаме като ранени, избягали от касапина животни, които усещат че смъртта е близо, но всичко което могат да направят е да бягат.
Смъртта.
Бягаме все по бавно и бавно, вече сме извън града, всред дълбок сняг и редки дървета и сумрак се спуска бавно над нас.
Едва се движим от изтощение и скоро пада тя , а аз спирам до нея и също падам, за да я стопля с тялото си.
Постепенно се унасяме в сън , от който знаем че няма да се събудим и последното което правим е да стиснем силно ръцете си.
И съвсем в просъница виждам студените жълти очи на група пришълци, стоящи около нас и мълчаливо обсъждащи нещо.
Края на експеримента с мен и Ирина?…
------------
*от bliznaka
Няма коментари:
Публикуване на коментар